Протестирах в Лондон.
Протестирах в Оксфорд.
Местя се постепенно на изток – днес слязох от влака в Брюксел и се присъединих и към протеста на българите в сърцето на Европейския съюз.
Запознах се на живо с хора, които вече познавах виртуално, но уважавах съвсем реално. Личности като Iva Ganev и Yoana Vasileva, които полагат неуморни усилия да създадат общност, солидарна с протестите в България. Пишат писма и брошури, за да привлекат вниманието на Европейския парламент и Европейската комисия към моралната разруха, която пълзи от периферията към центъра на съюза. Обясняват на всеки минувач по непоносимо иронично именуваната Rue de la Loi (Улица на закона) защо се мъчим да защитим върховенството на закона в Родината си. Защо сме тук с тези знамена, с тези емоции, с тези превръзки на очите.
Превръзките на очите драматизират ситуацията, нали?
На първата снимка, тъкмо в средата, можете да ме видите как се боричкам с моята. От една страна, това е проява на лична нескопосаност, но, от друга, е неволна илюстрация на истината, че стискането на очи не е само европейски грях.
Да, искаме от ЕС да ни подкрепи, да даде знак, че ни чува. Чувстваме се огорчени, обезверени и сами в неравна схватка с хора, които Брюксел сякаш отглежда като глезени пудели. Разпищолени домашни любимци, които трябва само да внимават да не вдигнат крак на килима пред гостите и ще продължават да получават своя къс месо. Ядосваме се, че Борисов получава пари от Европа, докато лицемерно върти опашка, ръкоцелува, козирува и демонстрира, че охранява външната граница на крепостта Европа. И крещим: EU, are you blind? Сляпа ли си, Европа?
Но самите ние стоим в сянката на своето дълго политическо детство. Стискаме очи пред тревожната истина, че Европейският съюз е толкова силен, колкото го направят неговите държави-членки. Че отговорността за всевластието на Борисов, Гешев и Пеевски не е на Европейската комисия, а наша. Ние, гражданите на България, допуснахме този извратен триумвират да опозори държавата ни. Ние гласуваме или не гласуваме и в резултат изпращаме в Европа наши представители, които Европа ТРЯБВА да приеме за легитимни и да третира като равни. Не може да ни ги върне като бракувана стока, затиснала гнусливо нос с кърпичка пред вонята на корупция, която хора като Борисов разнасят, докато ядат торта в Брюксел.
Затова Европа би могла да ни отвърне: Bulgarians, are you blind? Колко пъти ще сваляте и преизбирате този панаирен мечок? Колко пъти ще ни го пращате в комплект с унизително неадекватни комисарки, фашизоидни евродепутати и висши дипломати с рокли на цветя и интелект на настолна лампа?
Европа би могла и да спре кранчето.
Но кой ще плати цената накрая?
Идеята на това пусто кранче е гражданите на България, често бедни и нуждаещи се от подкрепа в малките си фирми и ферми, по разбитите си пътища и училища, да просперират. Или поне да не се сломят съвсем. А идеята на всяко почтено правителство е да разпредели тези пари така, че нуждаещите се да повярват, че благоденстващо бъдеще е възможно. Въпросът в такъв случай е къде по веригата е проблемът? В кранчето или в правителството? И ако е в правителство, кой има единственото право да иде на избори и да го смени, както се сменя изгнил водопровод?
Европейският съюз е съюз на почтеността. В сегашния си вид той е почти напълно безпомощен пред идеологизираното безчестие на клептократичен режим като българския. Затова „проглеждането“ е дълг, който ние, българските граждани, споделяме наравно с европейските политици. Всички нас ни чака мотика – с молитва се убедихме, че не става. Европейският парламент трябва да се пребори за механизъм за контрол на достъпа до субсидии от правителства, които нагло и систематично потъпкват основни принципи на демокрацията, прозрачността и правовия ред. А българите, като европейци по рождение и убеждение, трябва да се преборят да не пращат в София, а оттам и в Брюксел, такива позорни правителства. Никога вече.
#ОСТАВКА
🔴 Снимките са на Георги Готев от Euractiv.
