На първо място, нека се знае, че ние сме оцелели и че сме родени нормално, въпреки че нашите майки са работили до последните дни на бременността и никога не са се подлагали на ултрамодерни тестове, при главоболие са се лекували с аспирини. Когато ние бяхме деца, ние се возихме в автомобили, без колани и въздушни възглавници, карахме колело и летни кънки без да имаме каски на главите.
Редовно пиехме вода от маркуча за поливане на градената, а не от бутилки, закупени в големите търговски вериги. Дори всички пиехме от една бутилка и никой не е умрял от това..
Хапвахме истински млечен сладолед – тогава сладоледа беше един два вида, а не като сега сто и никога да не знаеш дали е истински или не, повечето са пълна химия. Хапвахме бял хляб и обожавахме звука при разпукването на хрупкавата му коричка, мажехме филиите със свинска мас, и чесън, хапвахме любимата домашна лютеница направена от баба, пиехме безалкохолни напитки със захар, но не сме били с наднормено тегло, защото ние постоянно играехме навън.
Ние ставахме рано сутринта, миехме си очите и зъбите и излизахме навън да търсим нашите приятели. Играехме по цял ден най-различни игри – криеница, граничари, крадци и ченгета, стражари и апаши, кралици, кър, каубои и индианци и всичко останало, което въображението на едно дете е състояние да роди. Не се спирахме, постоянно бяхме в движение.
Често нашите родители не можеха да ни видят очите по цял ден, защото не се спирахме, затова шамарът бе част от образованието, а не насилието в семейството.
Никога не сме имали никакви проблеми, прекарвахме целия ден в състезания с всичко, което ни беше под ръка. От бордове направени с отпадъци от мазето на тати, до колело на улицата, което често нямаше спирачки.
Разбира се, след няколко падания, счупени пръсти, натъртвания и болезнени рани, се научихме да решаваме проблемите си. Ние нямахме въображаеми приятели, ние не добавяхме приятели в социалните мрежи, ние имахме реална комуникация. Имахме реални приятели, които макар и пръснати по различните краища на България, лятото идваха на село и всеки разказваше истории за живота си в другото населено място.
Ние нямахме никакви проблеми с концентрацията в училище, ние имахме респект към нашите учители и влизахме с желание в класните стаи.
На нас не ни даваха хапчета за хиперактивност, нямахме нужда от училищни психолози и педагози, но все пак завършвахме училище при това с прилични знания. Ние не знаехме какво е агресия в училище. Ние не продавахме лекарства пред училището, нито пушихме трева. Ние нямахме последен модел плейстейшън, цифрова телевизия, смартфони, таблети, ние не разполагахме с чат стаи, интернет и компютри, но въпреки това станахме хора.
Имахме приятели и те бяха реални, бяха всичко. Играехме с лък и стрела, правехме си крепости от сняг, правехме си батут от листата през есента, хвърляхме фойерверки за Нова Година, четяхме купчина комикси. Тогава те излизаха през определен период от време и ние с нетърпение очаквахме тези прекрасни дни. Четяхме и много интересни книги, които разменяхме с приятели. Отивахме с велосипеди или пеша до къщата на нашите приятели, за да бъдем заедно, без да се налага да правим предварителна уговорка. Имахме си забавни прякори и тайни знаци.
Когато се стигнеше до проблеми със закона, нашите родители не ни плащаха гаранцията, за да ни измъкнат. Те дори в действителност бяха по-строги от самия закон. Последните 50 години са били най-продуктивните години в историята на света. Нашите поколения са направили най-добрите изобретатели, учени и доктори до днес. Имахме свобода, имахме право на грешки, знаехме какво вещаят успехите и имахме отговорност към поетите ангажименти. Научихме се да живеем с морал и със семейните ценности. Ти, който четеш това, също принадлежиш на това поколение.
Честито! Може би е добре да споделиш това и с други хора, които са имали късмета да пораснат, изживявайки истинско детство, преди адвокати, държавни и правителствени ръководители да започнат да определят как да живеем живота си.
