Проклинам държавата. Няма линейка, която да транспортира болния ми син. Няма апаратура, няма легла за хора като него. Това коментира Рени Григорова, майка на 31-годишния Стефан, който от малък е с аутизъм, епилепсия, дълбоко забавяне в развитието, хипертония, диабет, а от няколко години – и с диабетно стъпало и наднормено тегло, разказва „168 часа“.
Тежък припадък след прекаран COVID-19 оставя 31-годишния Стефан в безпомощно състояние. Майка му Рени Григорова цял живот се грижи за него и не спира да се бори за живота му. Преди 4 години обаче и тя рухна и поиска евтаназия за двамата. Последните две седмици за нея отново са истински кошмар. Синът й гасне пред нейните очи, а тя може само да облекчава болките му. Въпреки че почти всеки ден медици посещават Стефан, те не могат да го откарат в болница.
Причината е, че в България няма специализирана линейка за него, защото той е 200 кг. Напълнява драстично, защото, когато е 18-годишен, му е предписано погрешно лекарство. Всъщност то срива всички усилия на медиците дотогава.
Ситуацията се усложнява, защото у нас няма техника, легла и каквото и да е оборудване за адекватното лечение на Стефан.
“От 12 март беше болен от коронавирус, но го премина сравнително леко – споделя пред „168 часа“ Рени Григорова. – Нямаше пневмония. Беше само на антибиотици. На 25 март тестът му беше отрицателен.
Болестта си беше отишла, но, за съжаление, инфекцията подейства на мозъка. Беше се пооправил, но получи тежък припадък и оттогава е зле. Явно нещо се е увредило. Всичките му органи са слаби. Цял живот е на терапии, за да го поддържам жив, но това го доувреди. Давам му постоянно някакви лекарства, за да може по-леко да го изпратим. Чакам този момент, откакто се е родил. Не се заблуждавам, че нещата ще се оправят. Каквото мога, правя. Благодарение на социалния министър Деница Сачева дойдоха поне 10 национални консултанти, за да го прегледат. Почти всеки ден викам Бърза помощ. Преди няколко дни дойдоха полиция, пожарна и хора от общината. Благодарна съм за това, но Стефан е огромен и
в България няма палиативна грижа за такива хора. Няма специални легла, няма такава линейка, която да го превози. Има лекари, но нямат специално оборудване, с което да се погрижат за него.”
От институциите търсели различни варианти, чрез които да превозят 31-годишния мъж до болницата в Перник, а оттам евентуално до София. Медиците обаче били предпазливи, защото това може да застраши живота на Стефан.
“Той е с пулс 43 и ако го вдигнат, може да умре по пътя към болницата – разказва Григорова. – Превозването също ще е мъчително. За да го вдигнат, трябват поне 7 души. Стефан обаче не е от спокойните. Буйства. Единственият вариант бе да го сложат на дюшека, на който спи, в отворения пикап на общината. Все едно бик, тръгнал за разплод в чуждо село. В болницата нямат легло за него и трябва да го оставят в коридора. След това да звънят в София, но доколкото разбрах, и там едва ли ще го приемат. Няма никаква система за такива хора в България за разлика от Америка и Европа, където всичко е уредено.”
Лекарите не дават никаква надежда на Рени. По-скоро били откровени. Обяснили й, че Стефан е на доизживяване. Органите му били изхабени и функционирали на магия.
“Те няма как да ме излъжат – допълва майката. – Положението е такова – оправяй се сам, ако можеш. Бог с теб и това е. Аз се моля за чудо, въпреки че едва ли ще има такова. Той продължава да пие лекарствата си за терапията. Давам му и успокоителни, за да не е буен. Приема по-малко храна и вода. Не е както преди, вероятно е нормално. От припадъка не мърда, не диша нормално. Не е адекватен. Понякога отвори очи, реагира, после го няма с часове. Вероятно има и сепсис. От залежаването се отвориха и гнойни рани. Ние с майка ми го мажем, обгрижваме го, мием го, защото не иска памперси. Лежи само по корем, не иска да се обърне по гръб.
Опитахме се да го обърнем, но пищи. Явно много го боли от раните. Направи и частични парези. Виждам, че го боли. Усеща някаква тъга, проплаква, както и аз с него. Положението е зле. Това не е нормално, варварщина е. В другите държави затова е евтаназията, а у нас, като родиш дете с увреждане, ти казват да го оставиш.”
Още от появата на Стефан Рени знае, че животът им няма да бъде лек. Въпреки това тя не спира да се бори за всеки следващ ден на сина си.
“Аз съм с четири инсулта покрай това, но сутрин ставам под команда, пия шепа хапчета и започвам да се грижа за него – обяснява майката. – Аз също се заразих с коронавируса и все още се чувствам като парцал, но започне ли дневната порция за гледане на тежко болен, забравям всичко. Ако заспи за малко, лягам и аз, но съм нащрек. Ако издаде някакъв стон или по-тежка въздишка, веднага тичам. Всъщност след всеки припадък съм очаквала най-лошото, но Стефан винаги се е съвземал. Този път не става. Душата ми се къса, като го гледам едва дишащ, борещ се с неизбежното и разплакан на моменти от болки.
Агонията е и за трима ни и се моля да не продължи дълго, колкото и да ми се струва погрешно. Достатъчно интелигентен човек съм, за да знам и виждам какво ме чака. Уплашена съм, но искам мъките му, продължаващи много години вече, да приключат и да е безболезнено и бързо. Чувствам се като сдъвкана и изплюта.”
Именно положението, в което са поставени в момента, кара Рени да продължава да се бори за разрешаването на контролираната евтаназия в България.
“Каквото мога, ще направя – категорична е Григорова. – За Стефан не успях, за другите ще успея!
Детето ми е между горната и долната земя и боли, ама много боли! Каквото и да се случи, писано е! А междувременно ме заливат с предизборни идиотщини. Ще дам отрицателен вот, защото вече 31 години ме лъжат. Сега и детето ми затриват. Стига толкова! Ако Стефан си отиде, ще е достойно. Няма да е в коридора на болницата забравен и ненужен, където няма с какво да му помогнат. В България няма грижа за хората с увреждания, няма! Проклинам я тази държава, не родината си.”
Въпреки тежкото състояние на 31-годишния Стефан Рени Григорова казва, че няма да спре да се бори за живота му.
