Душата ни може да се почувства объркана и разстроена от различни неща. Може да се случи нещо неприятно, да възникне някакво чувство или просто настроението ни да се развали. Но понякога това е пълно неразбиране на случващото се. Защо така? За какво? Вероятно всеки човек е попадал в подобна ситуация. Но е добре, когато има решение на проблема. Но какво, ако предстои само безнадеждност?
На 70 годишна възраст осъзнах, че вече никой не се нуждае от мен. Живея сама. Децата отдавна създадоха свои семейства и са заети с личните си дела. Преди време приемах това за нормално, но се случиха събития, които ми отвориха очите. Разбрах, че времето, което съм посветила на децата, няма да ми се върне.
Съпругът ми почина, когато децата бяха още в предучилищна възраст. Справях се с всичко сама, тъй като децата нямаха дори баби и дядовци. Години наред работех на две места.
Справях се, както можех и се опитвах нищо да не им липсва. Мисля, че те са ми сърдити, затова че не прекарвах достатъчно време с тях. Странно е, че дори след като самите те вече са възрастни, не осъзнаха каква отговорност съм носела сама на плещите си. Бях строга с тях, но успях да отгледам възпитани и отговорни личности.
И двамата завършиха университет и си намериха работа по специалността. Когато най-накрая вече разполагах със свободно време им помагах с отглеждането на внуците. Продължавах да работя и да им помагам с пари.
В крайна сметка здравето ми беше силно разклатено. В резултат на това се озовах в болницата, прекарах там повече от десет дни. През това време дъщеря ми ме посети само веднъж, а синът ми изобщо не се обади. Когато ме изписаха, лекуващият лекар ме посъветва да не се преуморявам. Но децата отново ми доведоха внуците.
Не можех да им откажа. Грижех се за тях по цял ден. Състоянието ми се влоши. И един ден просто не можах да стана от леглото. Обадих се на дъщеря ми, тя ми каза да се обадя на линейка. Помолих сина ми да ме закара в болницата, той каза, че е зает и няма време. Отново се озовах в болницата.
Този път останах по-дълго, исках да си почина, да успокоя някак мислите си. Лекарят се обади на децата и им каза, че не трябва да оставам сама без надзор, че трябва да се погрижат за мен. Тогава децата ми показаха колко означавам за тях. Дъщеря ми отказа да ме вземе, въпреки че живеят в тристаен апартамент. А при синът ми вече живееше майката на жена му.
Децата ми ме изоставиха. Посети ме съседката от долния етаж, млада жена, също самотна майка. Дойде да ме попита как съм. В крайна сметка се разплаках и й разказах всичко.
Тя ми каза, че ще ми помогне. Отказах, но тя ми приготви нещо за ядене, направи ми чай. Дадох й пари, отиде до аптеката и до магазина. От няколко месеца ми помага. Тя взема половината от пенсията ми, купува ми хранителни стоки, приготвя ми ядене. Останалите пари отиват за сметки.
На стари години завися от непознат човек. Децата ми въздъхнаха от облекчение само когато разбраха, че има кой да се грижи за мен. А синът ми ми предложи да препиша апартамента на него.
Чудя се къде сгреших, цял живот съм живяла за тях.
Източник: Fun.9999999views.com
