Когато обвиняваш за нещо нередно, понякога на теб ти става още по-криво. Сами си измисляме правилата, според които трябва да се държат хората. А щом някой ги наруши, отвръщаме му с презрение. Но да презираш хората за това, че не се съобразяват с твоите правила, е просто абсурдно.
Повечето от нас израстват с представата, че могат да накажат някого, като откажат да му простят, или с други думи: “Ако не ти простя, ти ще страдаш”. Но всъщност страдам аз. Моят стомах е свит на възел, аз не спя по цели нощи.
Следващия път, когато намразиш някого, затвори очи и се замисли за чувствата си. За начина, по който се чувства тялото ти. Докато обвиняваш останалите, самият ти се чувстваш нещастен. Хората си знаят и вършат своето.
Това, че ще ги накараш да се чувстват виновни, няма да ги промени – по този начин съсипваш единствено своя живот. Нещата са такива, каквито са.
Ако проливен дъжд наводни мазето ти, нали няма да кажеш: „Никога няма да простя на времето“?
И едва ли ще се ядосаш на чайката, изакала се на главата ти. Тогава защо трябва да се гневиш на хората? Не сме в състояние да контролираме бурите и чайките, нито пък хората. Вселената не се интересува от обвинения и укори – това са неща, измислени от нас, хората.
Що се отнася до прошката, първата стъпка, която трябва да предприемеш, за да потръгне животът ти, е да простиш на родителите си. Със сигурност не са били идеални.
Но когато си бил малък, те не са разполагали с купища книги за популярна психология на тема “добрите родители”, да не говорим, че задачата да те отгледат не е била единствената им грижа.
Каквито и грешки да са допуснали, всичко е вече минало. Всеки път, когато отказваш да простиш на майка си, доказваш само, че си твърдо решен да съсипеш живота си.
Из книгата “Следвай сърцето си” на Андрю Матюс
