Да се вслушваме в душата си и да разбираме какво иска тя не е лека задача, но е изключително важно да умеем да го правим. Не осъзнавате защо е необходимо това? Задайте си този въпрос, след като прочетете тази приказка.
Преди време в едно китно градче живеела красива къща.
Разбира се, къщата не била жива, не можела да говори, да плачи, но била като жива. В градината ѝ имало много цветни, ароматно рози, а прозорците ѝ приличали като щастливи очи, през които минувачите можели да видят стопаните – хубавата Мая и малката ѝ дъщеря. Детето се смеело жизнерадостно, тичайки през лехите с рози, а вечер майката пеела прекрасно, седнала на стълбите пред поляната.
Малкото момиченце растяло, а заедно с него и любовта в сърцето на майката. Когато дъщеря ѝ била още бебе, Мая изгубила своя съпруг, но детето изпълвало нейния свят с надежда и топлина.
Малкото малко момиченцето се превръщало в красива роза. Един пролетен следобед в града пристигнал търговец, умен и добър човек. Разходил се из уличките да разгледа околността. Онемял, когато наближил до къщата с розите и усетил силния им аромат. Тогава вратите на къщата се отворили и се появила най-красивата роза, пораснала дъщеря на Мая. Младежът се влюбил щом я видял.
Ще прескочим някои моменти, за да стигнем до момента малко след тяхната сватба, в който Мая била много тъжна.
Жената стояла на портата и гледала отчаяно отдалечаващото се дете. Не можела да я пусне. Искало ѝ се просто да продължи да се радва на малката си рожба, но самотата, която се настанила в майчиния живот надделяла.
Мая почти не излизала на двора, отдавна спряла да радва къщата с песните си, спряла да разговаря с розите. Все по-дълго стояла загледана в улицата, по-която дъщеря ѝ тръгнала към своето щастие.
Неусетно къщата била посърнала. Градината повехнала, между розите поникнали гъсти тръни. Прозорците били прашни и мръсни. От най-привлекателна, къщата се превърнала в истинска грозница. Приличала на вехта купчина тухли, около които се вихрела гора от тръни.
Когато Мая един ден традиционно съзерцавала тясната улица, забелязала малко, болно котенце. Смилила се над клетото животинче, което явно било изгубило майка си, обикаляло и я търсело. Мая го взела с крехките си ръце, отнесла го в къщата и се погрижила за болната му лапичка, нахранила го, а котето заспало на коленете й. В този момент тя си спомнила за малкото си момиченце и за моментите, когато тя заспивала в ръцете й.
Самотната жена се грижела за котето и то ден след ден се чувствало по-добре. Козината му станала красива, коремчето му не било празно, а лапичката оздравяла. Заедно с неговите сили, стопанката възвърнала и своите. Лицето ѝ се освежило, а очите ѝ греели отново.
Една сутрин жената излязла пред къщата и забелязала разрухата в градината. Сякаш в този момент видяла отново розите, или поне това, което е останало от тях, видяла остарялата фасада на своя дом … и много се ядосала. Мобилизирала се и само за ден всичко станало както преди. В края на деня Мая стояла на прага на къщата и пеела на розите си и на Мина – котенцето, което било нейната нова надежда.
Тази кратка приказка ясно обясня връзката на тялото и душата.
Ако приемем, че нашето тяло е къщата, Мая е душата ѝ. Когато душата е щастлива, къщата е грее, а в двора цъфтят цветя, когато душата е нещастна, розите умират, а фасадата запада! Душата определя състоянието на нашето тяло.
Това се нарича психосоматика, от психи – душа и сома – тяло. Психосаматиката е езикът, чрез който душата говори през тялото.
Всяка болест е вик на нашата душа. Ако не можем да чуем шепота ѝ, ще чуем крясъците ѝ. Тя няма да млъкне, докато не бъде чута.
