Хърватският Динамо Загреб тия дни ще получи над 20 милиона евро от Лийдс за 18-годишен защитник. Според сайта transfermarket.de националният отбор на България (25 състезатели) общо струва 19.53 милиона евро.
Немалка заслуга за този факт носи човекът, който назначава и опрасква футболни собственици, който поддържа на власт или сваля президента на БФС, който се тупа в гърдите, че много милее за футбола. Който риташе мачле, когато съдебната реформа бе бламирана през 2015, а промените в Конституцията тогава – подменени.
Футболът все още генерира внимание и затова е идеален пример за това как държавата си взаимодейства с бизнеси. „Дясното“ правителство се меси, като си приписва и най-малките успехи. Построена трибуна Моци, например. Дават се пари на удобните. Неудобни се опраскват и там се командироват други наши. Едни поемат „издръжката“ на клубовете като някаква лепта, която им открива излаз към обществени поръчки, понеже султанът има слабост към футбола. Но един бизнес, разглеждан като издръжка, никога няма да стигне нивото дори на хърватския клубен футбол.
1994-а националният ни отбор направи подвиг. Вече няколко поколения бяха загубени в липса на опит това да се повтори. Наученото оттогава бе загубено.
1998-а Хърватия минаха постижението ни и станаха трети. 20 години по-късно минаха и себе си, като взеха среброто. След 20 години няма да е изненада, ако тази малка балканска страна направи още по-голям успех. А тази малка балканска страна можеше да сме ние. Но…
Последното ни участие на голям международен форум с националния отбор бе преди 16 години. Потъването от тогава насам изглежда, че няма да спре. А вече никъде по улиците на България не може да намерите дете, което да иска да стане като някой български футболист. Или поне не някой, когото е гледало.
А той даже беше Футболист №1 на 2011 година. Пред Бербатов. А третото място беше за Васко Лукаев от Шипка (Драгор). Не, крахът на футбола ни не е от днес. Днес той просто е все по-тих фонов шум. Нищо, че той е много футболен човек и ако не е с костюм, е с анцуг на… чужди отбори, които няма как да съсипе.
Дори за нещата, които обича и са му приоритет, той е провал и има докосване като на цар Мидас. Само дето не ги превръща в злато, а в лайно.
Но не е виновен само управникът, тупащ се по гърдите като горила за построяването на всеки 20 метра път, който си затваря очите и ушите, когато този път пропадне. Виновни сме всички с това, че осъзнаваме, но търпим, дори блажим от посредствеността. Оправдаваме я. Заради къшей фалшив битов комфорт не смеем да дръзнем към промяната, за да не ядосаме някого, да не ни мъмри и да не ни опраска. Или да не дойде някой по-лош.
Всички в частни разговори си говорим на какви ли не теми – винаги с изводи, които не са вдъхновяващи. Утешаваме се взаимно в собственото си примирение.
И когато той е направил всичко в страната да (изглежда че) зависи от него и когато резултатите са плачевни, най-нормалното е той да носи отговорност за това.
Името му заслужава забрава. Както безвремието и посредствеността на тази скучна част от българската история.
