Днес гледах части от заседанието на парламента и за пръв път от много време слушах какво се говори и се заредих с очаквания за свършване или несвършване на работа. Получих усещане, че нещата не са предопределени.
За първи път от много време председателят на Народното събрание, макар и почетен, беше приет с аплодисменти от депутати и граждани без да е обект на присмех, презрение и срам. Радвам се, че Мика Зайкова за два часа въздигна тази функция обратно, където ѝ беше мястото – на едно нравствено стъпало.
Надявам се, че сред всички депутати ще има достатъчен брой хора, на които егото ще е по-важно от това колко пари ще получат под масата, колко танцьорки ще им поръчат и колко кока ще изшмъркат. Вярвам дълбоко в желаението да оставиш нещо след себе си дори като признак на върховен егоцентризъм. Я име на улица, я закон, я голяма реч, която да се върти в ютюба. Омръзнало ми е от безименни продажници, които просто искат ново ауди.
Освен това се надявам, че в тоя парламент ще има достатъчно проклети хора, на които им е писнало да ги подритват, докато Десислава Атанасова да им говори тъпотии изпод прическата „ГЕРБ- Жени“. И ще се запънат като магарета на мост, за да променят изборния закон, да озаптят главния прокурор и да изровят поне повърхностния слой на кочината, в която сме.
Прочетох един статус на Полина Паунова, която много добре обобщава чувството, което изпитах – този парламент е жив, както някога, когато наистина имаше работа, сблъсъци на политики и интереси и ГЕРБ не бяха задушили всяка проява на мисъл.
Но най-хубавото е, че най-сетне хората, дето пишат и крякат в социални мрежи, на масата в хола или на площада, са парламентарно представени от една или друга политическа сила.
Може да е временно това чувство, но като гражданин, гласоподавател и данъкоплатец, го заслужавам и му се радвам.
Letiashtata Kozzila Erato
(Elisaveta Belobradova)
